Студио извън Troppo

Снимка: Banana Donuts ~~ Half Baked фотография

Аз бях четене някои случайни писания от един от любимите ми автори, Дъглас Адамс, и неясен отговор, аз се чувствах, когато стигнах до края на малцина им стана по-ясно, поне до известна степен. Адамс пише колони и също има уеб сайт, в който той ще изпрати някои от своите прекрасни, шут идеи, в света и тогава, в края, той ще има някакъв вид калдъръмена среща-наистина sequitor параграф иска по същество , "какво мислиш?"

Вече е очевидно, за мен това, което мисля, че става, защото аз разпознават симптомите в себе си. От една страна, Адамс бяха измислили нещо, което той харесва да мислим, хареса разбъркване в съзнанието му, и успял да седнем и да чукам нещо навън, може би преразглеждане малко, може би не. Той се оплака, постоянно за писане, но е изготвен към него неумолимо. Така че този бит, част за една идея и си играя с него, а след това седна и да пиша за него, ми се струва познато.

Не мисля, че Адамс е бил алчен човек, това не е, ако той ще се съгласи да напише нещо или да го изпратите през ефира, ако са гарантирани огромни плащания в замяна. Това не е така, как работи "Play". В същото време, той не е само в четене на собствените му думи ... или в принуждаване на хората да четат думите му. Мисля, че това, което той направи, както е по-скоро спонтанно, игрив споделяне, като импровизирана танц (Знам, че това напълно се издига над целия аспект за редактиране).

От друга страна, се добавят към този, в случай на колони и неговия уебсайт, който бе един от първите опит в този вид на нещо, че Адамс е в тези случаи, за някои обратно и напред. Някои разговор. Неговата H2G2 сайт е наистина се опитва да се изгради онлайн общност, доколкото мога да кажа. И това е, когато "какво мислиш?" Параграфи идват от. Той се бори със запалването страна на разговор. Борейки се отчасти, защото беше като вдигнеш линия в един бар, изречени на някой, той не познавам лично, но почувствах, че той искаше да знае. Борейки се също, защото не беше част от игриво играе с идеята, че е генерирал останалата част от колоната. Така че това е така: спонтанен, импровизиран танц, последвано от чувство за необходимостта от предоставяне на линия пикап с някого, ние не знаем, но мисля, че ние искаме да се говори с.

Признавам, това сега, защото това е моя опит с блоговете. Малко импровизиран танц (в съзнанието ми в началото, като идея), а след това той отговаря на констипационният влияния на моята "отговорен за възрастни" мозъка и моето "аз се опитвам да имат разговор" на мозъка. "Отговорен за възрастни" мозъка е атавистичен вина, ми казва, че трябва да се прави нещо "полезно" или "продуктивна". "Се опитва да имат разговор" на мозъка е моята самота в не по-импровизирани танцови партньори, по-странно и брилянтен половина съобразителност и една и половина съобразителност центрове, отговарящи на ясно nutso света ние обитаваме (често чудесно nutso), като танцува в него. Така че самотата, с моркови / кола-продавач CON на "блог е решение на екзистенциалната оранжево предупреждение", води ми да се опита публично-ify моя танц, напишете го в един блог, както и в близост с "Какво мислите?"

Имах някои щедри commenters, в блога, които са направили, се чувстват по-малко глупаво за изпращане на толкова много линии пикап, но и аз предполагам, аз съм доста бавно да вземете тези неща - недостатъци, които съм чувал хората да говорят за години и са вероятно дори pontificated, върху себе си - онлайн свят не е да го прави за мен, доколкото танцовите партньори. За известно време, аз се опитах да се получи около това, като направи усилие да се намери онлайн танци на други хора, но тя все още е доста куха чувство. Аз обичам всички контекст, който идва от една и съща стая, на същия физически дансинга, като друг човек. Текст сам, графика, аудио, видео - те не го нарежете за мен.

Опитвате се да използвате екрана на компютъра, като прозорец към света звучи чудесно, но аз не искам да се ограничи до вземане на контекста за героите I Spy през прозореца. Предпочитам да танцувам в лице с хората. Моите любими писатели, карат ме да се чувствам по този начин, странно. Това е по-ниска пропускателна способност от моя компютър, това е дори напълно асинхронен, че някои от авторите, като Дъглас Адамс, не са живи днес. Но писането все още може да ме накара да се чувствам (е просто да си въобразява?), Че ще бъде Дъглас и Дъг, може да са били, са, партньори и приятели.

Аз няма да пиша "какво мислиш?" Параграф тук. Аз не съм сигурен какво ще да пиша по-нататък, или дали. Изкушаващо е да пиша, "толкова дълго, и благодаря за всички коментари."

Но аз няма. Или поне аз ще напиша това малко повече да се каже, хмм, цялото това нещо със сигурност е трудно гайка към пляскане. Направих се радвате на това малко чат (благодарение, Дъглас). Кой знае какво ще дойде по-нататък? (Това е риторичен въпрос. Не си падат по тях.)